Красиво е. И горещо. Красиво. И горещо. Водата е с цвят на сапфир. Или на бутилка от джин „Бомбай”,  любимият ми. Водата е прохладна. Солена. И прозрачна. Отпуснал съм се по корем в нея, вълните ме поклащат едвам, почти безтегловен съм. Гледам през маската и дишам през шнорхела. Някакви красиви рибки плуват около камъка точно под мен и пасат нещо от него. Толкова са близо, че ако протегна ръка, мога да ги пипна. Опитвам се да го направя, но те изчезват още преди да съм направил движението. Дали всичко красиво е така измамно близо и толкова непостижимо в крайна сметка?

„Трябва да се види този плаж!” Така ми каза един приятел, така пише и в пътеводителя. Явно така са казали приятелите на всичките тези хора в колите, кемперите, скутерите, с които се разминаваме, застигаме, изпреварваме или ни изпреварват. Явно така пише и в техните пътеводители.

Първо по тесния път с много завои нагоре, а после по още по-тесния път с много завои надолу. През селца, замрели в жегата, покрай таверни, пред които стоят млади момичета и ти пъхат листовки през прозореца, покрай сергии с мед и зехтин, през скали, дървета, прах и жега, надолу, надолу, надолу, до морето, до плажа.

И ето ни, тук сме. След първоначалното изумление и радост от цвета на водата, от многото хора, от шума, от камъните вместо пясък, от скалата, надвиснала на над сто метра над плажа, след плуването, скачането, след солената вода в очите, сега е останала само жегата. За мен поне. За сина ми и за дъщерята на приятелите, с които сме, нещата стоят по друг начин. Учудвам се на енергията им, радвам се на радостта им от морето, вълните, водата и всичко наоколо. За тях не е горещо и ако има начин, биха стояли във водата чак до вечерта. Въпреки солената вода и щипещите очи, въпреки жегата, въпреки камъните под краката. Ах, наистина ли е невъзможно отново да съм дете?

Добре, че видях Камъка. Пиша го с главна буква, защото той е моят спасител. Моето противожего убежище. Голям, масивен, висок колкото мен. И хвърлящ благодатна сянка. Там, в сянката на Камъка е прохладно и проветриво. И нямаше никой!!! Ето го Моето място, си рекох.  Опънах хавлията и полегнах с въздишка. Прекалено е горещо, за да съм буден, прекалено е горещо и за да спя. Затова съм в онова състояние помежду двете, което е трудно да се опише. Лежа, притворил очи и слушам. Чувам стъпките на някой, който минава близо до мен, чувам викове „Василис” и „Коста”, чувам детските крясъци, чувам глъчката, чувам жегата и синьото небе, чувам скалата, но най-вече чувам шума на вълните. Толкова стар е този шум, толкова древен и всеобщ, че не мога да го осмисля. От зората на времето е този шум, от преди коацерватните капки, от преди първите микроорганизми, много преди динозаврите,  хората и рекламите. Отпреди всички богове. Шум отпреди времето и пирамидите. Шум, който ще надживее всички ни, цялото ни суетене като бръмбарчета нагоре по стръмното.

Затова лежа, на дясната си страна, десният ми крак е сгънат леко, върху него съм подпрял левия си крак, който е изпънат. Само по едни шорти съм, подпрял съм главата си с моряшката си тениска, която прилежно сгънах първо по широчина, а след това два пъти надлъжно, така че да ми е удобно. Дясната ми ръка е опъната надолу, покрай тялото ми, лявата е сгъната като десният ми крак. Удобно е така, въпреки камъните под хавлията. Притворил съм очи, люлея се между съня и будното състояние, слушам древният звук на вълните и си мисля за луната. Защото на нея се дължи този шум, заради влиянието й върху Земята, заради приливите и отливите. Мисля си и за Луната, за забравената богиня, чиято мощ е все така страховита, мисля и за хората, които са я почитали някога, някога, някога…

Напред-назад.. Прииждане и отдръпване. Любов и омраза, щастие и тъга, ден и нощ, надежда и отчаяние, живот и смърт, грях и святост, сън и будуване….

Вечният шум на вълните.. Вечният кръговрат… Скалите, които стават на камъни, които стават на камъчета, които стават на пясък.. Нощите, които стават на дни, които стават на години, които стават на хилядолетия.. Хората, които стават на племена, които стават на цивилизации, които стават велики, а после се отиват..  И после пак всичко отначало.

И пак и пак и пак и пак..

В кръговрата съм. И извън него. Усещам вечността и сегашния миг едновременно. Усещам тялото си, което ще се превърне в пръст, която ще се превърне в живот. Усещам и любовта си, която ще се превърне в омраза, която ще се превърне в любов, която..

Лежа си и слушам шума на вълните.

Изживяно на плажа Порто Кацики, остров Левкада, 01 септември, 2011 година

Написано в село Василики, остров Левкада, 04 септември 2011 година